Определение за алегорията на пещерата

Лилен Гомес | ноем. 2021
Обучение по философия

От алегорията на пещерата, в Книга VII на Републиката, Платон обяснява дуалистичното разделение на света на разумен и разбираем. Алегорията свързва ситуацията на група мъже, ограничени да живеят в пещера, чийто единствен изход и източник на светлина се намира зад тях. Те не могат да се обърнат, тъй като са оковани, така че единственият им шанс е да наблюдават сенки на съществата, които преминават през екстериора, проектирани пред тях, върху стената срещу Излезте.

Пещерата е представяне на света на доксата, тоест, както споменахме по-горе, света, където затворниците изграждат своите мнения според разумни изяви, фалшиви копия. Отвън, а именно в света на идеите, има реални и истински същества.

Историята продължава със случая на един от мъжете, който е освободен и с усилие и болка се издига във външния свят, където малко по малко свиква да вижда фигури директно. Описаният процес всъщност е постепенното издигане към знанието. Накрая същият човек е принуден да слезе още веднъж в пещерата със същите страдания, които е претърпял, когато я е напуснал. изток движение е това на диалектика възходящо-спускащо, което Платон предлага като начин за познаване на истината. При завръщането му бившите му колеги го осмиват и наказват.

Платон потвърждава, че именно човекът се издига, тоест мъдрият човек, който познава идеите, този, който трябва да управлява полиса. В този смисъл виждаме, че според философа съществува тясна връзка между знанието, етиката и политика.

Принципи на платоновата метафизика

В метафизика Платоническото — т.е. в общи линии обяснението на това какво е битие — се характеризира с това, че е дуалистична метафизика. Платон взема като отправна точка постулатите на Парменид за статута на битието и еднозначността на идеите. Тогава светът може да бъде разделен на две области: разбираем свят и сетивния свят. Интелигибилният свят е светът на битието, на същностите, на реалното. В него са Идеите, които се състоят от архетипи на всичко съществуващо. Този свят се характеризира с това, че е универсален, съвършен, уникален, необходим, обективен, неизменим, безвремевен, безпространствен и съществуването му е независимо от нашето мисъл.

Напротив, разумният свят не е нищо друго освен външен вид. Това е свят, характеризиращ се с частното, несъвършеното, множественото, случайното, индивидуалното или субективното, променливото, пространствено-времевото и, за разлика от разбираемия свят, зависи от мисъл.

По този начин характеристиките на двете области са противоположни. Между двата свята обаче има връзка, доколкото са сходни. Сетивният свят участва в разбираемия свят, докато сетивните неща са в идеите чрез връзка на сходство. Така, например, единични обекти, които възприемаме чрез сетивата, са деградирали копия архетипи, същности, намиращи се в света на идеите, до който достигаме чрез причина. От своя страна Идеите са подредени във възходящ ред, според тяхната степен на същност, като Идеята за доброто е тази с най-голяма същност, а по-късно и най-високата Идея.

Гносеологичният аспект

Платоновата гносеология установява два начина за познание: от една страна, полето на докса, т.е. мнение—, предполага знание чрез сетивата, следователно е частично и несъвършен; докато областта на епистемата - легитимното знание - е достъпна само чрез разума и поражда едно универсално и истинско знание, това на идеите. Методът, който води от една равнина в друга в търсенето на истината, е възходящо-низходящата диалектика.

В този смисъл платоновата гносеология е тясно свързана с нейната метафизика по такъв начин, че съществува йерархия онтологично-епистемологични от най-висшите Идеи до техните разумни копия, онтологически деградирали.

Библиография

PLATÓN, República, книга VII, Ed. Gredos, Мадрид 1992 г. (Превод на C. Егерс Лан).